За малко в България
февруари 19, 2018
Покажи всички

ЗАЩО?

/Посветено на 181-та годишнина от рождението на Апостола на българската свобода/

 

От доста време не съм писал. Даже празният лист пред мен, тишината в стаята, тихата музика на фон ме плашат леко. Може би, защото когато човек пише той трябва да бъде дълбоко откровен със себе си. А темата, върху която искам да пиша днес е трудна, комплексна, противоречива. Тя се отнася за нас, за това кои сме ние и накъде вървим. Все тия банални въпроси, на които струва ми се, че на дузина от вас вече им е писнало да слушат.

И все пак, смятам, че не минава ден в живота на всеки мислещ българин, в който да не се пита – Защо така? Защо все нещо не е наред с нас? Защо това и онова не работи? Защо онзи е преди мен? Защо, защо…

Също както Слави Трифонов питаше наскоро в предаването си Мая Манолова: Защо? – Защо не искат експертите от министерството на труда и социалната политика да въведат новия закон. Законът, който семействата с деца с увреждания са написали, а в последния момент е бил сменен…

Всъщност, ако трябва да бъда откровен, аз не мога да бъда обективен по тази тема. Живея в чужбина от 2 години, дори не гледам български новини, защото се говори само за смърт и апокалипсис, но в същия момент и аз всеки ден се питам: Защо? – Нещо като онова защо, заложено в “Народе????” на Левски. Тъжното е, че през годините въпросителните се увеличават, а отговорите на най-важните ни въпроси остават все същите – никакви или скалъпени. Получаваме полуистини от псевдо-специалисти, живеещи в друга реалност. Политическа, аристократична реалност, която не позволява на властимащите да видят хората, да видят човешката драма, проблемите в ежедневието им.

Само с писане нищо не се променя, но без него как ще знаем какво трябва да се промени?
Преди 4 години, започнах своето търсене на истината, търсенето на това кои сме ние и “защо при нас не се получава” – образно казано. Това, което открих, е че ние сме много противоречиви, раздвоени личности. Българинът е винаги на някакъв вътрешен кръстопът, още от едно време. Но в същия момент дълбоко в себе си е добър, сърдечен, трудолюбив човек. Всъщност, народопсихологията ни е тема за друга статия. Сега искам да се фокусирам върху едно друго качество, което притежаваме – патриотизма. В чужбина успях да опозная други хора, хора от къде ли не – от Африка, Азия, Америка, Европа, но така и не успях да срещна по-големи патриоти от нас българите. Сякаш просто ни е заложено да обичаме родината, дома си.

И където и да отиде българина по света, той винаги сравнява с родното, с онова, което е видял за пръв път, може би защото България има по-малко от всичко – красиви планини, хубава плажна ивица, дива природа и модерни градове. Не мисля че другите народи са като нас, те сякаш губят връзката със земята, с корените си още много малки. Предполагам, западното мислене ги убива, животът на Запад убива духовното в тях. Но при нас не е така. Ето например бях в Кения преди няколко седмици и няма да забравя невероятното нощно небе над Масай Мара (най – известният национален парк в Кения). То беше обсипано с толкова много звезди, че чак дъха ти спира. Но най-красивото в него не беше Млечния път, Малката или Голямата мечка – а спомена, който ми донесе. Споменът за красивия нощен небосвод над хижа Левски в Стара Планина. За вълненията и въпросите, които са бушували в мен, когато за пръв път съм видял този небосвод, в родна земя, като малък. За онова сърдечно “Добро утро” на хижаря, чая, пътя по-нагоре към Балкана, към моя балкан, а не този на холандците, африканците или който ще да е друг. Споменът за това кой съм аз и накъде отивам.

 

 

В същото време, до мен имаше едно момиче – холандка, която също се удиви от красивото нощно небе. Но нейната душа за пръв път виждаше това небе, в цялата му красота. Тя нямаше как да го види на родна, холандска земя, защото там светлините нощем не позволяваха това. Говоря за неоновите светлини, последно производство на Philips, кой знае колко хора са живели в калъп, по график, години наред за да ги измислят. Все пак ефикасността е най-важният принцип на Запада. И точно тази ефикасност беше убила духовно това момиче, пък и още милиони момичета и момчета. И тогава тя ме попита:

– Защо? – Защо ни е цялото богатство в Холандия като нощем не можем да видим този небосвод? Защо ни е цялата свобода, работещи институции и закони, като ни е забранено да запалим огън в собствената ни градина? Това материално богатство – продължи тя – не ни ли прави по-алчни, по-егоистични в крайна сметка? Този шанс да обикаляме света, да виждаме други култури и хора – не е ли благословия и проклятие в същия момент? Благословия заради моменти като този и проклятие за това, че ние постоянно се лутаме, търсейки себе си, толкова свободни, че оставаме самотни и чужди и в родината ни и навсякъде по света? Постоянно търсим по-интересното, по-голямото приключение, по-голямото удоволствие – погубвайки себе си накрая.

Не знаех как да отговоря, нямаше и нужда да отговарям, това беше нейния момент, нейния монолог нямаше смисъл да се намесвам. Но сега си мисля за холандското “Защо?”, понеже в него се крие цялото богатство на нас българите – духовната ни връзка. А в същото време задавам и българското “Защо?” – понеже в него се крие цялото богатство на холандците – работещи институции, права и закони, справедливост и добре заплатен човешки труд.

Страшно нещо сме ние българите, то да ние страх от нас самите, но това е тема за друга статия. След 2 години в Холандия видях холандския начин на живот, познавам и до болка нашия, за това сега повече от всякога, с големи букви, всяка вечер, на красивия нощен небосвод, виждам “НАРОДЕ????” – изписано със звезден прах, отвъд шумотевицата, лампите на Philips и фойерверките по повод 181-та годишнина от рождението на Апостола. Едно “Защо?”, с четири въпросителни, отправено ни от Апостола преди повече от век. Не само към нас българите, а към цялото човечество.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *