На двадесет
август 17, 2017
ЗАЩО?
юли 18, 2018
Покажи всички

За малко в България

Тази статия е посветена на 145-годишната от гибелта на Апостола на българската свобода – Васил Левски.

Ще започна от там, че преди месец бях в България и успях да събера впечатления, за които си струва да се пише – видях се със семейство и познати, посетих бившото си училище и дори успях да изгледам два български филма – “Нокаут” и “Възвишение”. И в момента, в който напусках България усетих отново тъпото чувство на носталгия.

Всъщност, срещата с близките, училището, българските филми, празниците и новините – всичко това беше свързано помежду си. Изоставените сгради в училищния двор, празните погледи на учениците, кичозната Коледна украса, разговорите между хората по улиците и разбира се темите на новите български филми – всичко се въртеше около вечните ни проблеми – България и Европа, справедливостта и апатията, мафията и обикновените хора.

Усещам, че започвам прекалено песимистично, но на фона на това, което се случва в България не виждам как мога да започна по друг начин. Реалността в България е такава каквато я помня преди година и половина. Предполагам, че някой, който е емигрирал преди 10 години ще каже същото. Това не означава, че в България не се случват промени или че нищо не се развива. Напротив, дори бих казал, че моят роден град Карлово за 5 години се промени доста – направиха се нови паркове, облагородиха се доста места, обновиха се училища и жилищни блокове. Неща се случват, но за жалост важните проблеми все остават същите.

Има нещо едновременно тъжно и хубаво в това да живееш в чужбина и да се прибираш в България. Тъжно, защото като се прибираш виждаш изгубената надежда, в очите на старото поколение, в очите на нашите майки, бащи, баби и дядовци. На онова поколение, което се труди дълги години, което беше принудено да повярва в идеал, който няма как да бъде осъществен, и което беше излъгано и му беше взето личното имущество, личното мнение и най-вече – неприкосновената свобода. Тъжно, заради апатията в очите на младите, заради мързела, който ги е обхванал и най-вече заради свободата и възможностите, които са им подарени и които те пропиляват, защото така е по-лесно.

Но пък връщайки се у дома, виждаш вечнозеления бор в училищния двор, за който се сещаш понякога в чужбина. Той няма как да не ти липсва, защото носи спомена на безгрижното детство, на топлите летни вечери, на пързалянето с шейни през зимата. Защото едно дърво, което е станало свидетел на първите приятелства и любовни трепети, на първите разочарования и мечти, винаги остава светъл спомен в съзнанието ти. Така е и при хората и при животните – колкото и далеч да бъдеш от дома, винаги нещо ще те влече към него. Защото така сме създадени, че всеки да пази дълбоко в себе си любовта към корените и земята, към мястото където се е родил и отраснал.

 

Александър Алексиев, кадър от филма „Възвишение“

 

“Да се възвишиш”, както казва актьорът Александър Алексиев във “Възвишение”, означава да бъдеш свободен – свободен в мисленето, в действията си – само тогава можеш да се наречеш човек. Не мога да разбера защо днес, след като всички имаме даром тази свобода, ние с лека ръка се отказваме от нея, от позицията и отговорностите ни в обществото? Защо десетилетия, векове наред проблемите ни остават все същите – разединение, апатия, корупция, примиримост? Сигурен съм, че и вие си задавате същите въпроси, и ако някой ме пита, кое е нещото, което може да вдигне народа на крака, то преди две години бих отговорил: българският дух, българското, историята, миналото ни – само то може да ни обедини.

Днес, мисля по-друг начин – това, което ще вдигне народа е образованието, и тук не визирам единствено висшето образование, академичните степени и т.н., а имам в предвид жаждата за знание и промяна, за потребността да избягаш от невежеството. За борбата на човек за правата и свободата му, полагащи се по конституция. И за да разберете какво точно имам в предвид, нека ви разкажа нещо:

Наскоро разговаряхме за България и чужбина с една приятелка и тя се изказа по следния начин: “Не харесвам особено про-български настроените българи, нито пък про-чужбина настроените, за мен и в България и в чужбина е хубаво, всичко е въпрос на перспектива. За това аз съм про-себе си и това е.” – И макар и аз да възприемам себе си с предимно про-български убеждения, или иначе казано да се тупам в гърдите и да разправям за миналите българските постижения, разбирам че това не води до нищо особено.

Нещо повече, според мен хората от развитите държави в Западна Европа, са “уредили” живота си толкова добре, защото са про-себе си настроени, ако заговориш на някой млад холандец или германец за патриотизъм най-много да ти се изсмее, защото те се чувстват жители на света, и по-скоро биха живели в Азия или Южна Америка отколкото в Холандия. И колкото и парадоксално да звучи, точно с този индивидуалистически начин на мислене, чужденците са създали ред и закони, добро образование, свобода и справедливост за всеки.

Защото тяхното про-себе си, няма нищо общо с нашето “не е важно аз да съм добре, важно е другият да е зле”, те отдавна са проумели, че за да бъдат те добре, трябва и другите около тях да са добре. Знаят, че ако искат да живеят децата им в свободно и справедливо общество, тяхна отговорност е да се борят за ред и добро законодателство. Не че ги вълнува това дали са патриоти в очите на другите, а защото са достатъчно прозорливи да осъзнаят, че собственото им щастие и богатство, зависи от това на другите. И ако е трудно да изкараш германец на по бира или просто за разпускане, то забележи как при първото посягане от управляващите върху правата и свободата му, той ще излезе на улицата и няма да се прибере докато не извоюва своето.

А при нас? – При нас е точно обратното, колко лесно се намират хора за маса, ала колко малко ще подкрепят истински значимите каузи… ? От какво ни е толкова страх, над какво толкова треперим? Над хляба, над децата? – Предполагам неща, които все още не разбирам заради възрастта си, но едно разбирам със сигурност – силата на хората, на народа, но не на провокациите и на платените протести, а на устремения колективен зов за зачитане на закона и на личната неприкосновена свобода.

И тук искам да изкажа уважението си към всеки, който през последния месец и половина надигна глава и каза: “Стига!”. На всеки, който застана зад Пирин, зад МВР, зад това да се чуе и да се знае истината за корупцията, за обществените поръчки, за поръчаните убийства дори. И сега естествено ще се намери някой да напише коментар отдолу “И какво от това?”, какво от това ли? Ами това, че вице-президента на зелените в Европарламента – Ска Келер лично се обърна към Борисов и попита какво ще стане с Пирин, това че дойде в България и показа съпричастност към каузата на хората. Това, че гласа на всички протестиращи беше чут, че синдикатите към МВР се оттеглиха, защото получиха част от исканията си. Това, че България в момента е под лупа и заради европредседателството и заради всички непримирими българи в България и в чужбина, които излязоха на улиците.

Пътят към промяната идва с това – с подобни малки стъпки към отстояване на права и закони. Към изказване на мнение и заинтересованост, а не с пресилен патриотизъм и носталгия към миналото величие на България. Живеем в 21 век, век на глобализация, на нови технологии, на нови проблеми, но и на нови възможности. И за да поемем успешно напред, трябва да бъдем силно обединени около проблемите касаещи всички ни – от корупцията, до посягането на природните богатства.

Наблюдавам холандците и всички останали чужденци, с които животът ме среща и с всеки изминал ден, все по-малко вярвам, че с възраждането на българския дух можем да оправим държавата си. Като се замисля, ние българите сме си патриоти, обичаме българското, пазим традициите и културното си наследство много повече от някои други народи – като холандците и германците например. Но какво от това? Какво от това, че постоянно цитираме Левски и Ботев, че се тупаме по гърдите какви сме били? Аз съм горд да се нарека българин, да знам славното си минало, да пазя традициите и културата си, но мисля че е време да спрем да живеем в миналото и да погледнем към бъдещето. Да се борим ежедневно за идеалите, които Левски и Ботев ни завещаха, а не само да ги цитираме два пъти в годината.

И въпреки негативния очерк по-горе, въпреки всички проблеми в миналото и настоящето, аз не спирам да вярвам, че ще настъпи моментът, в който всички заедно ще кажем стига. Естествено, той няма да се случи ей така изведнъж, милиони хора да излязат на улицата както си го представяме, не – ще трябва време, ще има процес на осъзнаване, нужда от дискусия и чак тогава ще можем да говорим за голяма промяна в образованието, в политиката, в икономиката, в здравеопазването. До тогава? – До тогава трябва да намерим начин да се обединим, да се сплотим около най-важните ни проблеми. Трябва да работим, да работим колкото се може повече – за себе си, за близките, за Родината.

Защото ако на едно нещо успя да ме научи живота в Холандия, това е че няма невъзможни неща. Има трудни, но не и невъзможни – всичко е въпрос на време, на организация, на труд, на часове, дни, месеци, години индивидуален и колективен труд. А не на търсене на оправдания, на повтаряне на празни приказки и скатаване от отговорности. Защото съм сигурен, че всеки има едно такова дърво, като моя бор в училищния двор, от което да почерпи сили и упование. Едно дърво, което да му припомня за българското и за силата на народа ни, но не само за това което сме били, а за това, което можем да бъдем.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *