Разговор със себе си
септември 10, 2016
„Черешко, чьорна вишничко“
октомври 3, 2016
Покажи всички

Песента на влака

Гледах вагоните –  празни и пусти, зловещо отразяваха слабата светлина от лампата на гарата. Влакът трябваше да пристигне 50 минути след полунощ.  Отегчен, с  мънкащ глас служителя на БДЖ съобщи, че тренът се движи с 15 мин. закъснение. Помислих си само 15 мин. ? Това е цяло чудо за БДЖ. Мина времето, очаквахме го на 3-ти коловоз. Последно сбогом си казаха влюбените двойки. По-рано, насред тая пустош и грозно дебнещи, изоставени вагони, чух тъжен, но приятен женски глас.

Тя плачеше, вероятно се разделяше с любимия за дълго. Нещо красиво и драматично имаше в човешките взаимоотношения, те са толкова преходни и измамни понякога , а друг път толкова силни и истински. Заобиколен от двойки, целуващи се за последно се сетих за нея – за моята любима, която спеше спокойно  в дома си в обратната посока на моя влак. Така и не можах да я видя.. чакаше ме цял ден.. А сега заминавах, заминавах само за 2 дена, но сякаш заминавах завинаги. Сякаш от тук нататък само ще заминавам и рядко ще се връщам..

Качих се, помогнах на дамата с тежкия багаж и се зачетох в Йовков. Бях единственият четящ книга, всички други бяха забили глави в телефоните. Тудуф-тудуф тропаше сърдито стария трен. В ритъма му обаче имаше нещо пленително. Сякаш пееше своята тежка песен, песен на несправедлив живот. Тудуф-тудуф продължаваше тромавия му плач, никой не се беше грижил за него от години. Всъщност, той беше отдавна за скрап, просто БДЖ нямаха пари и само подобни влакове ни возеха. Вслушах се в тъжната му песен и изведнъж тя ми разкри цялата красота на човешкия живот – видях войника отиващ на фронта, калпака, младежката му усмивка. Усетих болката, видях любимата на перона през неговите очи.

След това видях пътешественика, онзи луд нехранимайко забравил дом, майка и родина в търсене на недостижимото – във философията на пътя. Тудуф-тудуф, кажи ми, кажи ми още… И тази стара железария продължи своята вълнуваща история. Видях делегати в първа класа, майка и дете във втора. Трупи артисти, групи туристи. Живота на млади и стари мина пред очите ми и тежкото пъшкане на влака взе да заглъхва. Тудуф-тудуф-ту-дуф-ту-дуф… Времето спря и аз влязох в момента на вечността. Раздяла, радост, щастие, тъга. Изгреви и залези през старите прозорци на купето.

Всичко заскрибуца. Сякаш трена влезе в друго измерение и тогава стигнах до предела на обяснимото – открих смисъла на живота. Осъзнах, че смисълът се състои в радостите и болките, в очакванията и непринудените трепети породени от любовта. Виждах  близки, познати и непознати, любими и роднини. Открих себе си. Каква огромна човешка драма носеше ти, стари мой приятелю. На какви любови, раздели, смехове и сподавени чувства си станал свидетел ти. Оо сега проумях тъгата ти, сега разбрах защо тъй жално, тежко тракат твоите колела – колела съхранили паметта на хиляди изминали човешки животи.

Загледан в красивото нощно небе, погълнат от песента на трена и зимната покривка навън, аз разсъждавах над мимолетния човешки живот. Над пътя и смисъла във влаковете, на които се качваме или които изпускаме. И осъзнавайки, че всеки един влак носи в себе си винаги едно и също нещо – порива на любовта, аз се унесох и се намерих в друг свят – в света на необяснимото, някъде по средата на миналото и бъдещето. Ту-дуф-ту-дуф.. едвам го чувах, звукът от срещата на колелата и релсите вече отекваше. А аз ? Аз бях там, където всеки един от нас се намира – в скоростния влак на живота, устремен към тунела на смъртта.

3 Comments

  1. Стефан Апостолов каза:

    Докосна ме много надълбоко!

  2. Асен Великов каза:

    “ … колела съхранили паметта на хиляди изминали човешки животи… “
    Дкосващо!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *