5 необикновени места в българските планини
януари 15, 2017
Да спреш за миг – тайната на щастието
май 17, 2017
Покажи всички

Какво е това носталгия?

“Какво е това носталгия? Мнозина знаят думата по книга, но малцина са ония, които са преживели тягостното чувство, спряло се на гърлото, болката в сърцето като пронизано с нож и сълзи, които обливат лицето.

Дребни неща на пръв поглед: например дошла пролетта, дърветата нацъфтели и мислите как ли изглежда ябълковото дърво в градината, чиито бледорозови цветове са радвали детинството ви и пчелички кацват по тях…

Спомняте си и за Розовата долина, не закъсняла да даде първите цветове, после всред разкоша на своя аромат, огласен от песните на моми и момци празнува празника на пролетта. Спомняте си и за тинестата вода, която лъкатуши из двора и водните незабравки от двете ѝ страни. Спомняте си и за квачката с малките пиленца, които ровят из цветята на майка ви, която ги пропъжда. Тя е отдавна мъртва, но споменът е жив и болезнен.

Раздялата с родния ни град е най-тягостната раздяла. Ако е с влак – нищо особено: граница, митнически формалности. Ако сте със самолет – нищо повече от небе и облаци. Но ако е по море – тогава няма по-тежко преживяване от това, когато котвата се вдига и параходът потегля. Морето слабо се вълнува, лодка се клатушка насам-натам. Моторна лодка прекосява пътя отдалеч, чайки се издигат и снишават и с прегракналия си глас като че ли искат да се сбогуват с вас.

Пък вечерният пурпур краси залез-слънце, което все още чака на хоризонта. Заставате на палубата, а погледът е прикован към мястото, гдето сте тръгнали. Ивицата земя е още там. Става все по-тънка и по-тънка и в миг, когато окото я още търси – изчезнала…  Нещо пробожда право в сърцето. Боли, нещо тежи в гърдите и през сълзи шепнете: “Сбогом, свидно Карлово”.

Затваряте очи, за да заглушите болката, но тя расте. Иска ви се да прегазите разстоянието и да се завърнете, защото в тоя миг изпъкват картини, които вместо да облекчат болката, правят я по-силна. През вътрешния взор не виждате море, а стара ограда още от 1891 година – това е училището. Ето и класната стая и черната дъска с написано на нея “А, Б”, което от утре става второстепенно и ненужно. Боли. Как тежка е раздялата с родния ни град!…”

 

– Анка Ламбрева, откъс от книгата “Карлово и карловци”. Първата българска околосветска пътешественичка. Родена през 1895 г. в град Карлово и починала през 1976 г. пак там – в подножието на Балкана, в родния си град.

 

 

 

Моето сбогуване

 

Е аз не напуснах Родината по море, но и със самолет не е по-леко. Родителите, приятелите, човекът когото обичаш – всички са дошли на летището за да те изпратят. Имаш 2 часа до полета и не бързаш да минаваш проверката, искаш да забавиш времето, искаш да го спреш, да задържиш последните минути, които ти остават с любимите хора. Но не можеш, времето не подлежи на спиране и ти бавно обръщаш гръб на семейството и се отправяш към проверка на паспорта.

И тогава, когато си на метри от раздялата, ти се обръщаш за да ги видиш за последно. Поглеждаш в очите им и търсиш прошка и разбиране, но те вече са ти дадени и нищо друго не остава да искаш. Тогава тя не издържа – твоето любимо момиче се затичва към теб и те прегръща, толкова силно, толкова истински, че усещаш сърцето ѝ да тупти в ритъм с твоето.

Думите са излишни, те винаги са били недостатъчни за да изразят чувствата на душата. За това в този момент няма думи има просто чувства. Има болка и тъга, любов и щастие – цялата гама от емоции ти се разкрива в един миг, миг който искаш да задържиш завинаги, но вече е време. Време е и ти поглеждаш в очите ѝ, целуваш я за последно и след това минаваш проверката.

Опомняш се, всички формалности те връщат обратно в реалността, но тогава идва болката. Идва тъгата и тя е толкова силна, че едвам удържаш себе си. Знаеш, че трябва да бъдеш силен, но едвам сдържаш сълзите си, защото най-любимото, най-ценното си го оставил зад себе си.

А сега отиваш нанякъде – дали да учиш, дали да работиш, но винаги да бъдеш чужд и да чувстваш празнината в себе си. Празнината, която никога няма да бъде запълнена, защото ти си оставил част от душата си там – в родното място, в подножието на балкана, в последната прегръдка с любимата, в сбогуването със семейството.

И ти продължаваш, продължаваш да вървиш към другия свят – към модерния, уредения начин на живот. Без да осъзнаваш, че губиш всичко, губиш себе си. В гнева, който идва след силните емоции, търсиш причините – политиката, икономиката, другите – но никога не и ти.

Тогава съобщават изхода, след час си в самолета и ето на път си да се разделиш с Родината. Чувствата напират отново, пилотът дава пълна мощност на двигателите и самолетът се отправя към другия свят. Последни секунди преди да се отделиш от земята, поглеждаш през прозореца и виждаш красотата на България, чудиш се защо не си я забелязвал до сега?

Но вече е твърде късно, ти си във въздуха, а след няколко часа и там – на по-доброто място, на по-хубавото образование и по-скъпо платената работа. Там където си сред другите, но винаги си сам, винаги си неразбран.

Хубава е чужбина и тя има своето очарование, но винаги е някак чужда, някак не твоя. Отиваш в хубав ресторант, поръчваш най-доброто, но то не може да се сравни с мекиците на баба, небрежно замесени и захвърлени на старата печка. Не може да замести аромата на пълнени чушки, които мама е наготвила за обяд.  Хубаво уиски и приятни хора има, но ти липсва тембъра, усмивката, с които дядо (скришом от баба) те пита:

-“Искаш ли да ти сипя една ракийка?”

И къщите, толкова нови и стилни, но изкуствени стоят – отвътре празни, пусти ти се струват. И розите, красиви ала не миришат, не миришат като маслодайните рози, не те карат да се чувстваш у дома.

И накрая изморен, лягаш сам – далеч от твоята Родина и си пускаш една модерна аудио книга.
Но тя не може да замести любовта, с която баба ти е чела приказки за смели юнаци и красиви девойки, за змейове и самодиви.

Унасяш се, почти заспиваш и се питаш :

– “Какво е това… носталгия?”

Илюзия ли е или е моята красива, неповторима, мъничка… Родина?!

 

1 Comment

  1. Илия каза:

    Просто думите са излишни…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *