статии,

'Черешко, чьорна вишничко'

Даниел Богдански Даниел Богдански Последвай Oct 03, 2016 · 5 mins read
'Черешко, чьорна вишничко'
Сподели

Бях в Родопите, в онази сакрална част от България, съхранила в себе си предания за изгубени съкровища, легенди за смели юнаци, за мистичното и българското. Стигнах до село Гела, разположено в сърцето на планината. Търсих нещо – може би онази частица живот, онази частица вдъхновение, която губим след дълги години борба с несправедливия живот. Качих се на билото, исках да посрещна изгрева. Вгледах се в далечината, усетих спокойствието и тишината на това място. Тревите, храстите, дърветата, животните – всичко в гората все още спеше. След няколко минути първите лъчи на слънцето се спуснаха по зелената шир, малко по-малко всичко около мен започна да се пробужда. Усетих неповторимо блаженство, гледката беше невероятна. Чувствах се вкъщи, благодарен и щастлив, че Бог ме е дарил с тази земя. Стоях така известно време – загледан, пречистен, изпълнен с любов.

История за една родопска песен …

И тъкмо когато се наситих на изгрева и се обърнах да си ходя, една красива девойка се появи отнякъде и ме хвана за ръката. Усмихна се и поиска да се запознаем, попитах – “Коя си ти?” А тя ми отвърна – “ Как коя? Аз съм духа на планината”. “ Духа на планината… как така ?” Но тя не ми отговори, а просто отвърна – “Искаш ли да ти разкажа моята история?” Стори ми се, че познавам тови момиче отнякъде, почувствах, че това е нещото което търся, това е вдъхновението за което бях дошъл. – “Да, разбира се, че искам, що за въпрос е това?” След което тя ме стисна здраво за ръката и тръгна да тича през зелената шир. Без да мисля и секунда повече аз хукнах след нея и колкото повече тичах, толкова по ясни ставаха образите – видях Делю хайдутин, Момчил войвода, чух за Руфинка. А там горе на връх Голям Перелик видях самия Згуро Кехая с гръмкия си глас да направлява хилядите овце, които се стичаха като ручеи надолу по бърчините. Попитах – “Накъде отиваме?” Но девойката не спираше своя бяг и аз тичах, тичах след нея… Билкари по скритите пътеки –самодиви дебнещи над тях. Нападения на кърджалии… храмове, хайдути, битки, конаци. Водопади, реки, пещери, скривалища – чувах и виждах и преживявах Родопа планина.

Изведнъж, девойката спря насред нищото, в полето. Един момък с каба гайда в ръцете си се приближи до нас. Попитах – “Какво става ?”, но момичето само ме погледна, не продума нищо, просто запя своята тъжна песен и чрез песента пред мен се разкри трагичната история на тази девойка – история, съхранила се в дебрите на Родопа планина. Пролет е, природата се пробужда и девойката тича щастлива под лъчите на майското слънце. Поривът на любовта ѝ се смесва с благоуханието на разцъфналите цветове и всичко е толкова красиво и истинско. Облегнат на едно черешово дърво, момъкът не може да отдели очи от нея. В погледа му се открива тъга, защото знае, че трябва да замине. Тя се приближава до него и го целува, а той -усетил цялото и присъствие в тази целувка, я моли да му се закълне в любовта си. Тя е очудена от молбата му, усмихва се и като наивно дете се кълне в чувствата си към него. А той я прегръща толкова силно, сякаш знае, че ще я държи в ръцете си за последен път.

На другия ден той заминава, без да каже нищо. Тежки и трудни са времената на робството, но смелите български юнаци не се страхуват от смъртта, напротив – за тях тя е героична и естествена в борбата за национално освобождение.

Идва лятото, но него все още го няма. Окапват листата на дърветата и настъпва есента. И през цялото това време момичето не спира да се надява, че той ще се върне. Дори и през суровата зима тя всеки ден ходи до самотното черешово дърво с надеждата, че той ще се върне… но… него го няма и така до новата пролет. Природата пак се пробужда от дългия зимен сън. Пак се пропукват пъпките на дърветата, грее майското слънце… всички дървета цъфтят, освен едно единствено- изсъхналата череша.

Върнах се от Родопите и исках да ви разкажа това, което преживях там. Смятах, че всички, родени на тази земя, сме свързани с нея. Но много българи не ме чуха, те не оценяват богатия ни фолклор, не се вълнуват от нашата драматичната история. Не – те са заслепени и променени. Възхищават се на чужди култури, делят се, не си помагат.. но така както те не ме чуват, така и аз не ги чувах, защото в съзнанието ми още звучат стиховете и песните, разкриващи болката и страданието, с които са пропити славните български земи – “… черешко, черешко чьорна вишничко, ако са двама не зьомем, дано ми листи не пуснеш, дано ми суха изсохнеш, корене да ти прикапет!“.

Десислава - автор, Асен Великов автор – Асен Великов

Целият текст на песента:
– Черешко, чьорна вишничко,
пролет през тува минахме,
та беше цвета цветила,
пък рожба не си родила.
Дали та слана попари,
или та слонце изгори?
– Юначе лудо и младо,
нито ма слонце изгори,
нито ма слана попари.
Пролет от тука минаха
двамина луди и млади,
под мен на сенка седеха,
та си се люто калнеха:
„Черешко, чьорна вишничко,
ако са двама не зьомем,
дано ми листи не пуснеш,
дано ми суха изсохнеш,
корене да ти прикапет!“
Че си са двама не зьоли,
та ма е кльотва стигнала –
сухо сам дорво станала
от коренат до вархчокат.


Черешке, чьорна вишничко в изпълнение на Златина Узунова: (линк ютуб)